Петте измерения на вътрешния критик
Вътрешният критик е един от най-разпространените и значими психологически феномени, които засягат начина, по който много жени преживяват себе си, своето тяло, отношенията си и собствената си стойност.
Вътрешният критик има разпознаваем глас. Той рядко изследва или любопитства - по-често атакува. Говори в абсолюти: винаги, никога, недостатъчно, отново. Използва думи като "трябва", "длъжна си", "как можа". Повтаря неуморно, предсказуемо, без да се интересува от контекста или обстоятелствата. Атаките му са автоматични - активират се независимо от ситуацията.
Вътрешният критик не е съвест. Съвестта насочва към ценности, отговорност и последствия. Вътрешният критик наказва, засрамва и атакува идентичността на човека. Той не предлага решения, не насочва към промяна, а просто осъжда.
Често можем да го разпознаем не само по мислите, но и по телесната реакция, която го съпътства - напрежение в лицето и челюстите, променено дишане, свиване на тялото, тревожен или замислен поглед
Много от начините, по които се говори за вътрешния критик го опростяват до навик, когнитивно изкривяване, нещо, което трябва да бъде "спряно" или "преформулирано". В консултативната и изследователската си практиката се сблъсквам с нещо значително по-комлексно от това - това е глас, който има история, логика и функция и има нужда да бъде разбран в дълбочина преди да се установи кооперативна връзка с него за да се отнеме от жестокостта, с която залива.
Преди известно време попаднах на изследване, което се опитва да картографира сложността на вътрешния критик и появата му системно. Stinckens, Lietaer и Leijssen (2002) описват пет взаимосвързани измерения, които обясняват не само как вътрешният критик се появява, но и откъде идва и защо е толкова труден за трансформиране. Намирам тази рамка за едно от по-честните описания на феномена - и щe я разгледам в следващите редове през собствения си прочит.
Петте измерения не са отделни проблеми. Те са части от една система - история, която е станала внедрен начин на мислене, мислене, което е станало филтър, филтър, който е породил защити, защити, които са оформили отношенията. Всяко от тях подхранва останалите.
Разбирането на тази система не е самоцел и не е достатъчно само по себе си. Но е началото на различен въпрос - не "как да спра да се критикувам", а "откъде идва този глас, какво е искал да ми осигури и каква цена плащам, за да го поддържам".
1. История на отхвърляне, ограничаване и пренебрегване
Вътрешният критик не се ражда с нас. Той се учи.
Повечето теоретици са единодушни в едно: вътрешни критик се установява в среда, в която детето е наблюдавано интензивно, преценявано и към него волно или не са подавани “сигнали”, които са се разчели като “ти си недостатъчна/ен”. Не е непременно родителите да са били жестоки - може да са били тревожни, непоследователни, или просто твърде заети с оцеляването - своето и на семейната единица. Детето получава посланието многократно, понякога без думи: “това, което си, не е достатъчно”. И прави единственото логично нещо, което може да направи - интроецира го. Взима го навътре и го прави част от себе си.
Това е може би едното от най-важните неща, които можем да разберем за вътрешния критик: той не е задължително гласът на критичен родител, настанен директно в детето. По-точно е да го разберем като глас, който се е появил там, където не е имало достатъчно подкрепящ такъв. Когато детето не получава последователна топлота, приемане и усещане за собствената си стойност отвън, то не израства с вътрешна тишина - израства с глас, който запълва празнината. И този глас рядко е добър.
При жените този процес има още едно специфично измерение. Посланията за тяло, за поведение, за "правилна женственост", за послушание и самоограничаване са вградени в самата социализация, и е изключително трудно да разпознаем кое е наш глас и кое е усвоено очакване отвън. Вътрешният критик при жената рядко е само личен - той носи и колективна история.
2. Негативни убеждения за себе си
Упоменатите току-що ранни преживявания оставят след себе си не само вътрешен глас, а и така наречените когнитивни схеми - устойчиви вътрешни шаблони за това кои сме, какво заслужаваме и какво можем да очакваме от света. Психолозите го наричат “схема“- но зад термина стои нещо много просто: когато детето многократно получава едно и също послание за себе си, то започва да го приема като истина, като факт за това кое е. Тази "истина" после се превръща в леща, през която гледа всичко - себе си, другите, света.
Young описва няколко такива схеми, особено свързани с вътрешния критик.
-Усещането, че нещо с теб нещо не е наред в самата ти същност. И ако другите го видят, ще те отхвърлят.
-Убеждението, че си непривлекателна, незначителна, недостатъчно интересна - физически, социално, сексуално.
- Усещането, че не можеш да се справиш - в работата, в решенията, в ежедневието, че другите го правят по-лесно и по-добре.
- Убеждението, че строгата критика е заслужена, че си лоша или безотговорна по някакъв начин.
- Срамът - не като моментна емоция, а като постоянно усещане, че недостатъците ти са видими и неприемливи за другите.
И може би най-изтощаващата:
- Вътрешния висок стандарт, който никога не може да бъде достигнат напълно. Всеки път когато си мислиш, че си направила достатъчно, летвата се мести малко по-нагоре.
Схемите не се променят лесно - не защото жената не иска, а защото те не са просто мисли, а филтри. Определят какво забелязваме, какво помним, как интерпретираме случващото се. Жена, която носи схема за дефектност не просто мисли негативно за себе си - тя буквално вижда света през тази леща и несъзнателно събира доказателства, които я потвърждават. Онези доказателства, които я опровергават, се изплъзват покрай нея незабелязани.
Тук намираме поп-психологическите похвати като “позитивни афирмации” или съвети от рода на “не се съди толкова строго”, рядко постигащи реална промяна. Те работят на повърхността на съзнанието, докато схемата функционира на съвсем различна дълбочина.
3. Дефицити в обработката на информация
Това е може би най-малко интуитивното от петте измерения - и едно от най-клинично значимите.
Когато негативните схеми са активни, те не просто оцветяват преживяването - те го деформират системно. Появяват се специфични когнитивни изкривявания: персонализиране на негативни събития, свръхгенерализация, дихотомно мислене. Жената вижда частта, която потвърждава валидността на вътрешната си критика, останалото е много по-малко валидно и надеждно.
Това обяснява нещо, което много жени описват в терапията: усещането, че независимо какво постигат, колкото и да се стараят, вътрешното усещане за недостатъчност не се променя. Това не е защото не се стараят достатъчно, просто самата система за обработка на информацията е организирана около схемата и работи за нейното поддържане. Онова, което възприемаме, че сме (нашият Аз-образ) е изключително труден за промяна не поради липса на воля, а поради начина, по който психиката е научена да обработва реалността в продължение на години наред.
4. Поведения на самозащита
Действието на негативните когнитивни схеми и произтичащите от тях дефицити в обработката на информацията обикновено пречат на чувството за психологическо благополучие. Те са също така и постоянен източник на болезнени емоции (срам, тревожност, усещане за безпомощност, тъга). Психиката не може да живее в тази болка непрестанно и затова развива начини да се предпазва от нея - да не я усеща, да я държи на разстояние. И тук се случва нещо дълбоко парадоксално: колкото повече психиката се защитава от болката, която схемата причинява, толкова по-недосегаема остава самата схема. Тя никога не се поставя под въпрос, никога не се изживява истински, никога не се вижда ясно. Вътрешният критик продължава да работи скрит именно зад защитите, които са създадени, за да облекчат неговото въздействие.
Подобни поведения изследователите разграничават по три начина:
1. Поведения поддържащи когнитивните схеми: Например самосаботаж точно когато нещата тръгват добре; пренебрегване на собствените нужди в полза на чуждите; пасивност там, където е нужно действие.
2. Избягващи поведения: Вцепеняване - усещането, че не чувстваш нищо особено; Дисоциативни реакции - моменти, в които човек се чувства дистанциран от преживяването си или сякаш наблюдава себе си отстрани; Фантазиране - живеенето повече в представите за живота, отколкото в самия него; Компулсивно търсене на стимули - храна, телефон, вино, пазаруване - всичко, което отвлича вниманието от неудобни усещания под повърхността.
3. Свръхкомпенсация - несъзнаван опит да се докаже обратното на съществуващата конгитивна схема. Свръхкомпенсацията е може би най-трудна за разпознаване, защото отвън изглежда като сила. Жената, която постоянно омаловажава грешките си и преувеличава постиженията. Жената, която е прекомерно доминираща или настояща - не защото е уверена, а защото не може да си позволи да изглежда слаба. Жената, която работи без почивка, защото спирането означава да остане сама с гласа и чувството на недостатъчност.
Всички тези стратегии имат смисъл. Те са възникнали, защото са сработили - поне временно. Проблемът е, че докато ги използваме, схемата остава непокътната и невидима. Никога не я оспорваме, защото никога не я оставяме да се покаже напълно. Stone и Stone в "Embracing Your Inner Critic" добавят нещо важно тук: вътрешният критик има нужда от тези защити, за да оцелее. Когато ги разпознаем - не за да ги осъдим, а за да ги видим - нещо в “системата” започва да се размества.
5. Междуличностни проблеми
Вътрешният критик не остава само вътре в нас. Всичко, което описахме дотук се изнася навън и оформя начина, по който жената се свързва с другите, или не се.
Когато жената дълбоко вярва, че е по-малко стойностна от другите, това убеждение неизбежно намира израз в отношенията й като се очертават две основни посоки.
Първата е зависимост - жената, която постоянно търси валидация, одобрение и потвърждение отвън, защото вътрешният критик е ерозирал способността тя самата да бъде свой собствен авторитет, не може да разчита на собствената си преценка напълно, затова разчита на чуждата. Това не е характерова слабост, а логична последица от среда, в която вътрешният глас никога не е бил достатъчно подкрепящ.
Втората посока е оттеглянето. Жената, която се отдалечава от близост превантивно, за да не изпита отхвърлянето, което очаква като неизбежно. Тя не се ангажира напълно, не се доверява напълно, не се показва напълно - защото ако се покаже и бъде отхвърлена, това ще потвърди онова, което вътрешният критик й казва от години.
Stone и Stone го формулират точно: вътрешният критик саботира равноправните, интимни връзки. Той поддържа жената уязвима и зависима от преценките на другите - дори когато тя изглежда силна и автономна отвън. И именно тук свръхкомпенсацията е най-опасна - жената, която изглежда напълно независима и неуязвима, може да е най-дълбоко захваната от тази динамика.
Това е може би едно от най-тихите, но и най-дълбоките последствия от вътрешния критик - не само как се чувстваме за себе си, но и какви връзки смятаме, че заслужаваме.
Важно е да упомена, че изброените точни не са пет отделни проблема. Те са части от една вътрешна архитектура.
История на отхвърляне, която е станала схема. Схема, която е станала филтър за реалността. Филтър, който е породил защитни поведения. Защитни поведения, които са оформили начина, по който жената се свързва с другите - или не се свързва. Всяко от измеренията подхранва останалите и именно поради тази причина вътрешният критик е толкова устойчив. Не защото жената не иска да се промени, а защото системата има своя собствена вътрешна логика и кохерентност.
Разпознаването на тази система е първата и може би най-честната стъпка в усмиряването на вътрешния критик.
Въпросът как тя се трансформира - какви са конкретните механизми, през които вътрешният критик може да бъде не заглушен, а преработен - е тема, която заслужава отделен разговор. Ще се върна към нея в следващ блог, а за тези от вас, които искат да работят с това по-задълбочено и на живо могат да запишат разговор с мен по темата тук:
Източници:
Stinckens, N., Lietaer, G., & Leijssen, M. (2002). The inner critic on the move: Analysis of the change process in a case of short-term client-centred/experiential therapy. Counselling and Psychotherapy Research, 2(1), 40-54.
Young, J.E. (1994). Cognitive Therapy for Personality Disorders: A Schema-focused Approach (2nd ed.). Sarasota, FL: Professional Resource Press.
Stone, H., & Stone, S. (1993). Embracing Your Inner Critic: Turning Self-criticism into a Creative Asset. San Francisco: Harper Collins Publishers.
Firestone, R.W. (1997). Combating Destructive Thought Processes. Voice Therapy and Separation Theory. Thousands Oaks, CA: Sage.
© Авторски права
Този текст, както и включените в него анализи и изводи, са авторска разработка на Злати Иванова. Всяко използване, цитиране или възпроизвеждане е допустимо само при ясно посочване на авторството и източника, а при по-широко използване - с предварително съгласие на автора.
